Човечността, Юмюгюл Ахмед

"Хора, бъдете човечни! Това е най-първият ви дълг! Бъдете човечни към всички съсловия, към всички възрасти, към всичко, което не е чуждо на човека! Каква мъдрост съществува за вас вън от човечността? Обичайте детството!"

Това са думи на бележития Жан-Жак Русо. Изминали са толкова години, откакто ги е изрекъл, но като че ли нищо не се е променило към по-добро. С всеки изминал ден ние, вместо да ставаме Човеци, се превръщаме в маса - в една непотребна, никому ненужна, дори на самите нас, маса. Умира човечността в нас - всеки ден бавно, по-бавно, макар тя да ни е дълг, макар да ни е задължение! Няма го състраданието, няма ги ХОРАТА, няма я добротата и все някой друг ни е виновен. Но никой не се замисля над това, че като посочваме с показалеца еди-кой си за виновен, другите пръсти "гледат" нас. В нас е грешката, в никого другиго. Ние сме си господари на живота, но не го осъзнаваме, защото вече не живеем, а само съществуваме - забравили сме как се живее, как се усмихва, как се подава ръка на нуждаещ се, как... За много неща сме забравили, защото вече не сме деца, вече сме ВЪЗРАСТНИ. Ония възрастни, които вечно недоволстват и мърморят за нещо; ония възрастни, забравили за детството си - опетнили сме го това детство с всяка изминала минута, час, ден, седмица, месец, година... Защо не си оставаме малки невинни ангелчета? Ония ангелчета, които, макар и неосъзнато, изпитват състрадание, истинска любов, сладка радост. Могат да се радват на цъфналото цвете в парка, на счупената играчка дори, на усмивката... Могат да се радват на много неща. А ние не го правим. Не го правим не защото не го можем, а защото не го искаме.

Всички заедно "обитаваме" тази Земя, а толкова сме се отчуждили един от друг - толкова много, че дори вече не познаваме съседите си; не ни пука за чуждото нещастие; не ни е грижа какво става с децата на България - били са агресивни, че как искате да са?! Те само това виждат от по-възрастните, от нас. Родителите трябва да възпитават децата си, а те правят ли го? НЕ! Защото вечно бързат за някъде, вечно искат още, но какво искат понякога и те самите не знаят. Хора, спрете! Вижте децата си! Те имат нужда от вас! Не ги оставяйте в ръцете на съдбата - покажете им правилния път, за да могат да разберат кое е истинско и кое - не. Запазете детството им и заедно с тях бъдете и вие дете! Тогава ще дойде моментът, в който ще разберете, че не всичко се върти само около нас, около парите, около бързането; тогава ще се научим да бъдем ЧОВЕЦИ, а не просто хора. Децата са истинско съкровище - вземете картата и ги открийте, щастието е в това! Само го пожелайте силно и то ще бъде ваше!

Пожелавам ви слънчев път към Човечността!