Етапи в детско-юношеското развитие, по Ериксън

Младенчеството се простира от раждането до около 1-годишна възраст.

Напълно безпомощното бебе зависи изцяло от грижите на майка си - от нея идва храната, топлината, грижата, безопасността. Фундаменталното чувство, от което се нуждае то, е увереност, че когато е гладно, ще му се даде храна, когато му е студено - топлина, внимание. Този първи етап на най-ранна и недиференцирана идентичност на детето възниква от срещата на майката и малкото бебе - среща на взаимно доверие и взаимно признание. В цялата си детска простота тази среща е първото преживяване на това, което в по-късните прояви на любов и възхищение може да бъде наречено единствено чувство за "свещено присъствие", и потребността от него става основна за човека.

Вторият етап - между 1- и 3-годишна възраст се свързва с изграждане на чувство за самостоятелност и автономност.

Това, което се съгради като базово чувство за автономност в тази възраст, в зрелостта ще се проявява като "смелостта да бъдеш независим индивид, който може да избира и ръководи своето собствено бъдеще". Постигането на чувство за автономност е сложен постепенен процес, свързан с развитие на способността да се вербализират желанията (а това значи и да се осмислят, осъзнават), да се дава по-близка до реалността преценка за нещата, логически последователно да се координират модели за действие и пр. Като резултат детето, "все още силно зависимо", започва да преживява своята автономна воля. Детето в своя стремеж е изправено пред двойна зависимост - казва Ериксън - от една страна, вътрешните му импулси за развитие изискват легитимиране, външно проявление, срещу които детето понякога е безсилно и от които се страхува, от друга - то е в неравнопоставена, безсилна позиция спрямо възрастните. От тяхното поведение в процеса по изграждане на автономност зависи много. Ако родителите са свръхамбициозни и "пришпорват" неготовото все още дете да се справя, то може да се обезкуражи, да формира чувство за несправяне и непълноценност; при противоположното - липса на грижа и интерес, "то ще бъде изправено пред двойно възроптаване и двойно разгромяване" - спрямо собствената си същност и спрямо средата.

Пътят на съмнението (братът на срама, както казва авторът), посято на тази възраст, минава през ред метаморфози, за да се прояви в зряла възраст по най-различни (но винаги пречещи на субектността) начини - "страхове от скрити преследвания и скрити преследвачи, заплашващи откъм гърба", неспособност да се използва "миналото като предпоставка за ново начало".

Третия етап от развитието (между 3- и 6-годишна възраст) на его-идентичността Ериксън свързва с "изпробването" на поведенческите модели, на ролите, които детето трябва да поема като зрял човек. Но основното новообразувание, което се проявява и развива, е инициативността

Ето как Ериксън отбелязва най-важното за този етап:

Но главното постижение на този етап е "чувството за инициатива" като основа за реалистичното чувство за амбиция и цел.

Всички тези постижения, освен че развиват его-идентичността, увеличават жизнеността и жизнеспособността на детето, то става по-любещо, по-релаксирано и по-умно в преценките си, с други думи: по нов начин витално.

Ако стремежът към автономност от втория етап е свързан по-скоро с борба със съперниците за подобаващо се място, минаваща под знака на "яростта на ревността", на този етап Ериксън смята, че "инициативата носи със себе си очакваното съперничество с тези, били там първи...". Инициативата предполага борба и съперничество, едно убедително, "нахълтващо" поведение.

Четвъртият период обхваща възрастта между 6 и 12 г.

Като най-важна особеност в тази възраст Ериксън определя стремежа на детето "да учи бързо и жадно". На тази възраст то с удоволствие:

С една дума, детето усвоява способността да бъде деятел, да съзидава. "Сега то се научава да печели признание, като произвежда неща".

Детето започва да твори, но вече не във въображението си или в играта, а като съзидател, като деятел. За тази цел му е необходимо да овладява технологиите на правенето, да сътрудничи в процеса на произвеждане с връстници и възрастни. При предобразованите народи в този момент децата навлизат директно в технологията на своето племе.

Сложността на живота в цивилизованите общества налага между детството и зрялата възраст да се вклини период на общообразователно обучение в училище.

Опасността на този етап естествено е противоположното на компетентността по създаването - чувството на некомпетентност, водещо до чувство за малоценност.

Друга опасност, не така явна и опустошителна като чувството за малоценност, е преждевременна фиксация на този етап - детето да остане с манталитета на "един добър малък работник" или "добър малък помагач".

Третата опасност - вероятно най-често срещаната, отбелязва Ериксън, е прекалено дълго продължаващото обучение така да изтласка в далечно бъдеще самото работене и действително съзидание, че "детето никога да не постигне удоволствието от работата и гордостта да прави поне едно нещо наистина добре".

Ериксън определя този етап от развитието като "най-решителният етап в социално отношение", защото изгражда чувството за технологичния етос на културата. Авторът подчертава, че за училищното образование е важно да успее да предаде на децата конфигурацията от култура и основни за преобладаващата технология операции в комбинация с "подкрепа у всяко дете на чувство за компетентност, т.е. свободното упражняване на ловкост и интелигентност в изпълнението на сериозни задачи, незатруднявани от детското чувство за малоценност".

Следващият период - юношеството (пубертетът), обхваща възрастта между 12 и 18 г.

Поведението на юношата става толкова очевидно различно от другите периоди, че се говори за специфичен начин на живот през пубертета, за юношеска субкултура.

Основният личностен процес, свързан с его-идентичността, е преосмисляне на придобивките в идентичността до този момент, "справяне с останките на отрицателната идентичност", поставяне на нови акценти, интегрирането им в цялостен Аз, постигане на ново чувство за тъждественост, в което да намерят място и проявленията на новообразуванието полова зрялост. Конфликта за този период Ериксън извежда от противоречията вътре в его-идентичността.

Отново се преживяват, но на по-високо равнище на зрелост, кризите от предишните години, като това става вече не в детския вариант на семейната среда, а в контекста на обществото. Това общество за юношите е все още "смътно в своите очертания и същевременно належащо в изискванията си", казва авторът.

Акцентът на първия период - потребността от доверие - тук се изживява отново с пълна сила - "Юношата търси с настървение хора и идеи, в които може да има вяра, което означава също хора и идеи, в служенето на които би си струвало човек да доказва своята ценност".

Вторият период с характерното за него желание за автономност тук се проявява отново, но в по-засилен и зрял вид - юношата силно желае да взема сам решенията за живота си, но и се страхува от това, страхува се да не се окаже в ситуация на самосъмнение или присмех от страна на околните. Това води до нов парадокс - "Той по-скоро би действал по свой собствен избор безсрамно в очите на по-големите, отколкото да бъде накаран да върши дейности, които ще бъдат срамни в собствените му очи и в очите на неговите връстници".

От периода на инициативата той получава способността чрез въображението си да създава образи на това, какъв би могъл да стане. В пубертета младият човек развива и усъвършенства тази способност и изгражда стремежи, въображаеми превъплъщения и амбиции за бъдещето. Нуждае се от приятели, с които да споделя мечтите си, от хора, които да го изслушват, да му вярват и подкрепят в това начинание.

Чувството за създаване от предходния период се появява тук като стремеж за ориентиране и избор на професия. Технологичните направления на ъзможностите му се разширяват, той се подготвя да поема най-разнообразни роли, свързани с бъдеща професионална реализация. Критериите за избор на работа обаче не са свързани толкова с добро заплащане или висок статус. Юношите мечтаят за работа, която ще ги дарява с "удовлетворение от функционирането с уникално съвършенство". Те са готови да поемат идеологическия потенциал на обществото в това отношение. Юношата се нуждае от другите и от тяхното одобрение, но повече от всичко държи на своята свобода.

В пубертета всичко минава под знака на изграждане на его-идентичността. Дори любовта - този двустранен на пръв поглед процес, в юношеството изпълнява по-скоро друга задача това е по-скоро начин да изпиташ себе си, да разбереш кой си всъщност. "Юношеската любов е в значителна степен опит да се постигне дефиниция на идентичността чрез проектиране на собствения дифузен Аз-образ върху другия и по този начин той да се види отразен и постепенно изяснен".

В пубертета юношата се вълнува кой е той, какъв иска и какъв може да стане, как изглежда в очите на околните и какъв биха искали да го виждат те и накрая - има ли разминаване между представата му за себе си и мнението на околните за него. Този възел от проблеми търси своето разрешение.

Вътрешните закони на развитието действат адекватно само при подходяща среда, създадена от обществото и, което е особено важно - от близките, които са непосредствено около детето. Така развитието на личността се определя от неделимото взаимодействие между възникваща вътрешна способност и посрещащата я от обкръжаващите близки хора и институции адекватна реакция.

За развитието на всяка способност са необходими специфични условия, при наличието на които тя постига зрелост и пълнота и се включва в личностното изграждане. В този процес близките също се развиват и то не по-малко, отколкото техният "обект на възпитание" - може да се каже, че и двете страни са едновременно субект и обект на възпитание. Ериксън отбелязва: "Да се каже, че бебетата контролират и възпитават своите семейства, е също така вярно, както и да се каже обратното".

Това е в сила за всеки етап от развитието - вместо "бебе" със същия ефект можем да говорим за взаимообучението между семейството и малкото дете, ученика, юношата, зрялата личност или възрастния човек. Може би именно младите са главният двигател на развитието в сферата на човешките взаимоотношения, модата, музиката, облеклото, ново отношение към труда и пр. - именно подвижността и промяната на младежките изисквания, желания, критерии "въртят" света.

Ериксън е оптимистично настроен за личностното развитие - допусканите грешки в развитието могат да бъдат преодолявани в хода на целия живот, смята той. Всеки нов етап се съгражда върху основата на постигнатото от предишните етапи. Ако някои от тях са преминали недостатъчно добре, в смисъл съответният за тях компонент е развит недостатъчно, или с изкривена посока, ако конфликтът не е решен позитивно, пасивите се поемат от следващите етапи и имат шанс да бъдат решени, но затормозяват ефективното протичане на развитието.